Мартеници 2016

    През месец март по българска народна традиция подаряваме мартеници на близки и приятели. Учениците от ПГМД се включиха в направата на ръчно изработени модели. Активно участваха ученичките от ІХ а клас Анифе, Джейлян и Ирина. Мартеницата на Ирина впечатли със своята идея.
 
 

Творчество

Пясъчни кули

Бисерка Аркадиева

    Всички ние сме строили пясъчни кули като деца. Съзнателно или не, продължаваме да градим кули и до днес, но в собственото си съзнание. Тези кули могат да бъдат под формата на някаква цел - мечта или дори амбиция. Единствено от нас зависи дали тази цел ще се сбъдне. Ако човекът, който строи дадена кула в съзнанието си, е силно амбициран и уверен в себе си и в действията си, то тогава кулата може да се превърне от пясъчна в каменна. А най-лошият момент настъпва, когато след рухването на една пясъчна кула или, казано с други думи, след несбъдването на една мечта или цел човек няма сили да започне отначало. Точно тогава трябва да се поставим на мястото на дребните и невинни мравчици. Запитвали ли сте се някога какво им е на мравчиците, когато съборят мравуняка им? Да, точно този мравуняк, който те са изградили от нищото и то в продължение на седмици, а може би дори цели месеци. 

    Все пак човек сам избира мечтите си и, както е казал един велик учен, “човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му“. Нека всеки сам избира какви да бъдат кулите - пясъчни или стоманени.

 

Пясъчни кули

Анна Добринова

Когато рухнат

пясъчните кули,

издигнати

от гордост и илюзии

и сринати

от вихъра на времето,

единствената

истинска реалност

е пътят на сълзата

от сърцето до окото,

разполовен еднакво

между радост и тъга,

забравили посоката

за връщане…

    Кулите, които издигаме в наше време, са солидни, направени от метал, желязо, камък и стъкло. Те са бляскави, поразяват със своите размери, а тяхната здравина им осигурява спокойно преминаване през годините. Но онези кули, които издигаме в съзнанието си, без да можем да ги докоснем-това са пясъчните кули, които се срутват толкова бързо, колкото се и издигат.

    Пясъчната кула приема много форми. Тя може да бъде амбиция, желание, мечта, надежда или вяра. Все неща, които, както свещта се прави от восък, се крепят изцяло на нашите собствени мисли и убеждения, че ще се случи това или онова. Но както восъка, така и тези амбиции и надежди са тленни и се стопяват в мига, в който пламне огънят на нашето действие или бездействие. Толкова силно мечтаем за нещо невъзможно, че когато не успеем да го достигнем, пясъчната ни кула се срутва, превръщайки се в песъчинки. Амбициите ни изчезват, безплодните ни усилия и неоправданата вяра биват отнесени от морето на живота, в което стотици хора, като нас се стремят да укрепят собствените си кули.

    Но една пясъчна кула трябва да бъде такава-непреходна. Ако можехме да издигнем каменна кула в ума си, то тогава всички мечти и желания щяха да се сбъдват без усилие, независимо от тяхното естество. Но не-ако пясъчната кула е рамката, която сътворяваме в ума си, то каменната е платното-онова, което сътворяваме с действията си. Истинската.

    От гледна точка на психолозите построяването на кули, замъци и тунели от пясък е начин да се потопиш отново в детството-време на надежди, липса на отговорности и страхове, с които животът на възрастните е претоварен. Ровенето в пясъка е приятно-човек усеща как сякаш през върховете на пръстите му изтича напрежението, тревогата и настъпва разтоварване. След играта с пясъка, човек изведнъж осъзнава, че несполучливото може да разруши и да се построи ново, че един епизод от живота си отива и отстъпва място за следващия. В реалността ние сме прекомерно погълнати от това, което градим и ще оставим след себе си-къща, семейство, проекта на живота ни…И се претоварваме с отговорности. Пясъчната нетрайност ни помага да видим, че нещата не са така фатални, че лекотата, с която се отнасяме към резултата от своя труд, не го обезсмисля. Напротив, внася равновесие.

            

 
С нетърпение очакваме Баба Марта и всеки е показал умението си в изработването на красиви мартеници!
 
 

КОЛЕДА - СВЯТА И БЛАГОСЛОВЕНА

Назмие, Даниела и Гюнерие

   Наближава дългоочакваното  време в годината- Рождество Христово или както най-често казваме- Коледа!

   Навън – сняг, под елхата подаръци от белобрадия старец, във всеки дом - уютни семейни вечери и пожелания за много усмивки, щастие и истинско коледно настроение.
   Коледа-това са сбъднати мечти, спокойствие, прегръдки, прошепнати любовни думи...
Защото затова е Коледа -да сбъднем съкровените  си мечти, да преоткрием живота си и да споделим новите си стремежи. Край и начало, тъга и надежда за радост,  болка и копнеж по щастие...

   Всичко е Коледа. Уникално. Неповторимо. Коледно. 

   Коледата е време всеки да потърсим искрата , да си спомним , че въпреки многото  трудности и зло по света , доброто съществува. Време е да прегърнем близките си и да им кажем  колко ги обичаме и колко са ни нужни. Време е да подадем част от залъка си на нуждаещия се и да се усмихнем на света. Коледата , това е празникът , който оставя най-светлата диря в сърцата ни! Всеки забравя лошото , мъката изчезва от сърцето, за да даде път на милосърдието, съчувствието, на добротата.

   Когато бях малка и аз вярвах в Дядо Коледа и чаках с нетърпение празника. Пишех писма и очаквах  мечтания си подарък. Въпреки че сега съм голяма и разбирам,че това е просто традиция, една легенда или красива илюзия, нужна на всички хора, в мен остана вярата, че на Коледа стават чудеса. Е, аз вече не пиша писма на Дядо Коледа и не ставам пред нощта, за да надничам под елхата, но си пожелавам по нещичко, което наистина би ме зарадвало. Но по-важното е, че си пожелавам радост да стопли сърцата на всички мои любими хора, и на всички, които са в нужда, на всички, които са далеч от дома. Мечтая чудото на доброто да докосне бездомните, самотните, бедните – хората, които съдбата е лишила от дом и  любов.

   Коледа е – свята и благословена !

 

ЗИМНА ИМПРЕСИЯ

Захарина Ангелова

   Вечер е. Небето вече спуска своя черен воал над земята, снежинките падат бавно, очаквайки всеки момент да се сблъскат със земята, да станат част от натрупания  сняг. А снегът е затрупал всичко със своята сребърна пелена, земята наоколо се е сковала в лед. Вятърът духа  вледеняващо, виелицата извива глас над полето. Оттук-оттам се чува глухото виене на селските кучета.

   По улиците  не се виждат нито коли, нито хора, нито някаква жива душа. И тази зима предвещава да е студена, и хората са се запасили с достатъчно дърва.

   По едно време в далечината се задава неясен силует-като призрак.Той върви приведен под тежестта на нещо тежко, спъва се, хлъзга се по неравния и заледен път, пада и пак става, и продължава да върви. Чувалът,  пълен с дърва, е тежък, но товарът е ценен. Селото е близо.Там пушат комините, там е спасителната топлина.

   Снегът продълважа да вали, вятърът духа непрестанно, снежинките се въртят в своя леден вихрен танц, а пътят губи очертанията си.

Къде си тръгнал, бедни  човече? Какво носиш на старческите си плещи?-топлина или целия свой живот. Голяма неизмерна скръб свива сърцето, силите го напускат и той влачи чувала нагоре, борейки се с тежестта, студа и сълзите,  който вече напират.

   А снегът продължава да вали, вятърът духа непрестанно, кучетата вият, а снежинките  затрупват всичко със своята красива, но ледена покривка.

Красиво като приказка, но тъжно като  живота на стареца, вкопчен в чувала с дърва по пътя към дома, по пътя към самотата и мизерията.    

Красиво като в приказка, но тъжно като в живота.